Вятър

Вятър.
Един от моите братя.
В листата и клоните по дърветата, в прахта по алеите, в рошавите гриви на облаците, в разветите коси и дрехи.
Издухва зайчета от вълните и кара водата да настръхва. Играе си на водовъртежи с паднали листа и боклуци, издига пликчета и вестници до небето и ги гледа как падат грациозно.
Заяжда се с птиците кое е по-бърз, или кара перата им да ги правят дебели. Люлее високата трева и си представя че е море, повдига полите, защото е палав. И е мъж.
Обича широкополи шапки и отворени чадъри - тогава може да ги премята по земята, играейки си на котка и мишка с притежателите им, или да ги вдигне безнадеждно високо, да са си само негови, докато не му омръзнат. Пронизва в студа, но му се радваме в жегите. Поверяваме му хвърчилата си и го молим да ги вдигне по-високо. Той си взима по някое, ако го хареса, а после го подарява на високите дървета, тъжни, защото никой не може да се качи по тях.
Когато му липсваме, идва нощем да чука с клоните на най-близкото дърво по прозореца ни, а ако го пуснем вътре се забавлява да тряска вратите, защото обича шума. Приятели са с дъжда. Когато дъжда е в настроение, пуска светкавици и гръмотевици и вятърът се забавлява до полуда. А после кара дъжда да тече хоризонтално, като река и да гъделичка локвите, образувайки мехурчета в тях.
Често тези забавления го отегчават, тогава се качва нависоко да си играе с облаците, те са като пластилин в невидимите му ръце, от който твори мимолетни шедьоври или прави сенки със странни форми по света под него.Тъжно му е, когато през ранната пролет всичко е още сиво и носи жълт пясък от Сахара. А после, когато започнат да цъфтят дърветата, ги духа като глухарчета, докато всичко около тях не се превърне в килим от цветни листенца.
Тя е топлолюбива и не го обича, когато е студен. Замръзват й ушичките и се разтреперва. Но не го и мрази, защото вече знае, че е мой. И аз - негов. Вятърът не различава хората и се отнася с всички еднакво. Но за нея обеща да внимава. Защото съм и неин.

Трифон или Валентин?

Вино или любов? Любовта е като виното. Ако е младо - бързо вкисва. Ако е старо - не опиянява. Да пием за виното на средна възраст :D

Самота

Самотата...
Толкова много говорим за нея, но...

Когато телефонът мълчи с дни - това не е самота.
Това са лоши приятели.

Когато слушаш как тиктака часовника - това не е самота.
Това е много свободно време.

Когато няма кого да чакаш - това не е самота.
Това е песимизъм.

Когато крадеш късчета от чужд живот, за да запълниш своя - това не е самота.
Това е неувереност.

Когато няма с кого да поговориш и започваш да разговаряш със себе си - това не е
самота.
Това е болест.

Когато по цял ден плачеш в празния си апаратамент - това не е самота.
Това е депресия.

Когато си мислиш, че никой не те разбира - това не е самота.
Това е егоизъм.

Когато ти се иска да виеш от безизходица - това не е самота.
Това е болка.

Когато на никого не си нужен - това не е самота.
Това е самоизмама.

Самотата е това, което сами си измисляме, когато никой не ни казва две прости думи...
ОБИЧАМ ТЕ

Покорителите на планината (пътепис)

Горещината лъха от напечените прашни тротоари. Изпепеляващи слънчеви лъчи се отразяват от стъклата на сградите и автомобилите и заслепяват очите. Въздухът, иначе неподвижен, трепти над нагрятия асфалт и изгаря дробовете със своя зной. Усещането от непоносимата жега е като болезнено нагорещено желе зад клепачите, като нокти безмилостно дращещи по откритата кожа, като лепкава мрежа, която забавя движенията, като жарава през която се опитваш да дишаш. Сянките на улиците са илюзорни оазиси - слънцето те намира и там, отразено от белите плочки и стени. Намираме утеха в малката капсула на колата, където на слънце температурата може да се вдигне до над 60 градуса. За щастие при движение горещият въздух илиза бързо от купето и климатикът се опитва да се пребори с четиридесетградусовата жега. Постепенно дишането се нормализира заради струята охладен въздух, насочена право в лицето. Воланът и таблото, излъчват акумилираната топлина, слънцето пече през стъклата, но хладният въздух, който дишаме ни дава нови сили. Малко след разклона за Симеоново, потокът коли намалява скоростта си и започва да се превръща в обикновено делнично задръстване. До разклона за лифта има не повече от километър, другото няма значение. Ето го и него. "Еха! Сега сме сами на пътя!", казва въодушевено Мария. Празно и широко прашното шосе започва с плажен чадър, под който оскъдно облечена труженичка от малцинството е седнала и чака мъжът, на когото да продаде единственото, което може да й бъде отнето само от възрастта. Вдигам 80-100 км/ч - когато по цял ден караш колата с 10-20 км/ч и най-малкото открито място е като полянка за малчуган, който иска да потича на воля. Бариерата на паркинга. Майор Стоилков събира таксата. Сигурно отдавна не е майор, майор беше през 1989, когато приключих с казармата, АУЦ-а и прочие. Пет лева. Повече от половината паркинг, нагрят като доменна пещ, е празен. Паркираме. Сенникът. Маратонките, шапките, раницата. Хайде към лифта. "Тате, забравих си слънчевите очила!". Супер, съвсем на време, браво на детето. Можеше да се сети чак горе. Няма опашка - отдавна не съм виждал лифта за Алеко толкова празен, а часът е около 11:25. Билети, вече и за Мария. Минаваме през въртящите се прегради. По стълбите към кабинките е по-хладно и доста по-тъмно. Ето и нашата кабинка. Мария влиза. Аз и махам отвън и й казвам "Чао!". Получавам си порцията от нейни изражения, объркване и смях. Качвам се при нея. След малко оранжевата кабинка, прототип на малък парник, се залюлява весело на 5-6 метра над земята и поемаме нагоре, към надеждата за хлад и приключения. Време е да се омажем с маслата против изгаряне. Голи до кръста, Мария е намацана навсякъде, тате - и той. Пускаме си музика и след 15 минути сме горе. С раница, шапки и очила, със сигурността на бутилка вода и четири сандвича ще превземем тази част от света. Отново. Събореният хотел е тъжна гледка. Няма ужасно много хора - сигурно са на море. Тръгваме по нашия маршрут, но виждаме и хора, които вървят нагоре, към върха по една доста гола криволичеща пътека. Дали да тръгнем натам? Айде, друг път. А ще има ли сладолед? Много ясно, ритуал ни е навръщане в кабинката да се разхлаждаме, но детето трябва да попита, за да е сигурно. Супер. Не желаем царевица, благодаря. Напред. Опа, детето вече пита кога ще ядем, не е закусвала. Сега е 11:45. Казвам й, че ще походим два часа, ще си направим пикник, и ще се върнем. Аууу, няма да стане така. Устоявам на атаките още два пъти. Събличам се гол до кръста, много е горещо, но въздухът е свеж, от време на време подухва. В по-гъстите сенки, през които минаваме е по-прохладно, въздухът е пропит със свежия аромат на борова гора. Минали сме през един кален участък, омазали сме се до коленете и стигаме до кривото дърво, екзотично оплело дънер и извило клони на изток. Отиваме под неговата сянка, но там почти не можем да постелим, защото е много неравно. Детето вече се е покатерило на дървото и предвкусва угощението. Сандвич за мен, сандвич за нея, по половин домат, вода. Вкусно. Малко снимки, малко почивка. И тя е гола до кръста, жега е. Друг път, като сме идвали на Алеко, детето е припкало поне три пъти по-дълго, преди да започнем да се връщаме, и чак накрая е започвала да примира от глад. Да вървим. Дали да не се върнем и да пробваме онази пътека нагоре, към морените? Хайде да повървим още към "Физкултурник", а ако пак има кал - се връщаме. Има няколко места по-нататък, където пътеката минава през морени, някои от които се клатят и Мария иска там. Добре, но след 50-100 метра - пак кал. Решено - връщаме се. Пак акробатика около калта, спираме и на още едно място, детето иска да се попече. Постилам чаршафа и палачинката ляга по корем. "Тате, като минат пет минути ми кажи, да се обърна по гръб.". Полягам до нея. При романския лифт, където обикновено на връщане от дългия поход и двамата ядем кюфтета, картофи и салата, отивам да си взема нещо. Тя - не, нали преди малко е яла, смята да огладнее след седмица. Взимам си салата, питка и кюфте и се качваме на един камък, над масите, да си похапна. Точно до нас минават седалките на открития лифт, а аз гледам как Мария ги хипнотизира. "Някой път, като порастна, няма да ме е страх, и ще се качим, нали?". До нас има знак, на който пише, че деца под 1.25 метра трябва да са с придружител. Мария няма и 1.20 м. След малко на седалка за нагоре се качва двойка, майката държи дете на 4-5 години в скута си. Почти чувам как щракат зъбните колелца в главата на Мария. Полека. Нека тя поиска. Приключвам с обяда и се качваме на платформата на лифта, за да видим как се качват и слизат другите пътници. Не само тя си умира от страх, кръвта се отдръпва от пръстите на ръцете ми, когато въображението ми започне да рисува поредния си шедьовър. Не се страхувам за себе си. Няма значение, след 5-10 минути наблюдение взимам билетите, казвам на касиерката, която използва калкулатор за да сметне 5 плюс 3, да успокои детето, че няма нищо страшно, ама тя блее или не ме чува. Чичкото, един от двамата, които помагат на хората да се качват и слизат от седалковия лифт, с широка усмивка успокоява Мария. Подреждаме се и се подготвяме. Държа раницата, чичкото вдига едно сащисано дете и го слага на седалката, аз скачам до нея и се опитвам да се увия около нея за да не падне. След малко се развивам, за да спуснем опората за крака, която е и дръжка за ръцете. Детето е добре, държи се здраво и се радва въодушевено - имаме ПРИКЛЮЧЕНИЕ! Добре, че си облякохме фланелките, тук е голо и подухва. Седалката се полюлява, наклонени сме и малко настрани - по-тежък съм. Прекрасно. Под нас са морени, пред нас е билото на Витоша. Над него става доста студено. Вече се вижда и края на лифта. Още няколко успокоения, че чичковците ще й помогнат да слезе, да не се притеснява, вдигаме опората и се подготвяме. Скок, всичко е наред, живи сме. Детето е омагьосано от коктейл с адреналин и радостна възбуда, че е преодоляла нещо ново и досега - страшно. Както когато се научи да кара колело. Пред нас широк път води нагоре по голата планина към бялото кълбо на метеорологичната станция, а вдясно от нея е Черни връх, чакащ да бъде завладян от деветгодишната покорителка на планини и световен шампион по открит лифт, лека категория и от нейния шерп, по съвместителство - баща. Пътят към славата е трънлив, а към планинския връх - каменист, но за хора, преминали през толкова изпитания е направо детска закуска. Казвам й, че ще стигнем само до станцията с бялото кълбо и няма да ходим до върха, че много ще се умори. Така се плаши куче с кокал. От широкия каменист път, водещ към станцията се отклонява пътека към върха. Тук е много по-приятно да се ходи, земята е мека и гладка. По средата на пътя има рекичка от морени, и Мария се проявява като планинска козичка. Още малко. Разминаваме се с група, от която чувам откъслечно "...тази книжка е голям стимул, да обиколиш страната...". Явно става въпрос за "100 национални туристически обекта", книжка, в която като отидеш на такъв национален туристически обект и ти слагат печат. А като събереш 100 печата - печелиш значка. Мария има такава книжка от екскурзията "Зелено училище". Подмятам й, че горе слагат печати, без да съм сигурен. Еха, каква самоунищожителна критика и ръмжене пожънах: "Леле, колко съм тъпа! Как можах да не си взема книжката! Направо съм като куха лейка!" Нищо, така имаме стимул да дойдем пак. На върха няма тържествена заря по случай посрещането ни. Има хора, които се пекат и почиват или се катерят по скалите или и двете. Има и разхлаждащ вятър и хубава гледка към подножието. София е мътно бяло петно в ниското, ужасно е, че когато сме там долу, дишаме тази сиво-бяла мъгла без да подозираме какво е чист въздух. Намираме си местенце до едни морени, където си постиламе, сядаме и си изяждаме и втория комплект сандвичи. Няма по-добра подправка от глада, причинен от ходене и вълнения. Печем се, слушаме музика. Вече е почти 15:30. След малко трябва да си тръгваме, за да не останем по без лифт. На тръгване влизаме в хижата, където гордо се мъдрят надписите "Черни връх, надморска височина 2295 метра" и "На върха тоалетна няма!". Вътре в чайната има опашка и е пълно с хора. Миризмата е доста повече от хората. Изобщо няма да чакаме, изнизваме се бързо. На връщане всичко е по-бързо. По-бързо стигаме до каменистия път, по-бързо слизаме до открития лифт, броейки номерираните стълбове (76), по-бързо слизаме с лифта до Алеко. Пак малко страх и възбуда, този път повече се наслаждаваме на пътуването, има и време за малко снимки. Скок. Хайде за сладолед! Търпение - първо се измиваме, купуваме си вода. Има от любимия й! Сладоледът е в кутията, кутията - в раницата, Мария и тате си чакат кабинката, в която да си го хапнат. И така, напред и надолу, към благата на цивилизацията - душовете и климатиците. В планинате беше прекрасно, но се уморихме да си почиваме и лепнем. Оставаме с ярки спомени от изживяното, които пречат на умората да обяви за себе си. Последна глътка чист, прохладен въздух с аромат на борова гора и смола, последен поглед към гледката наоколо. До следващия път.

Бордови дневник

За да не се спори по въпроса с чувството за хумор у инженерите-авиомеханици.
Ето няколко примери на заявки за обслужване на пилотите от авиокомпанията QANTAS и записките за предприетите мерки, направени от авиомеханиците. (QANTAS е едва ли не единствената голяма авиолиния, която за сега няма аварии).
П - проблем, М- предприетите от механиците мерки.

П: Лявата вътрешна главна гума почти се нуждае от смяна.
М: Лявата вътрешна гума е почти сменена.

П: Пробният полед е наред, с изключение на автоматичното кацане, което е малко грубо.
М: Самолетът не е оборудван със система за автоматично кацане.

П: В кабината на пилота нещо трополи.
М: В кабината на пилота нещо е затегнато.

П: Умрели бръмбари на предното стъкло.
М: Поръчани са живи бръмбари.

П: Автопилотът, в режим на поддържане на постоянна височина предизвиква снизяване със скорост 60 метра в минута.
М: Възстановката на проблема на земята е неуспешен.

П: Има признаци за теч на течност на дясния главен колесник.
М: Признаците са отстранени.

П: Звукът на измервателят на разстояние е твърде силен.
М: Силата е регулирана до по-убедително ниво.

П: Фрикционните закопчалки предизвикват фиксация на клапанните ръчки.
М: Те за това са предназначени.

П: Системата "Свой-Чужд" не работи.
М: Системата "Свой-Чужд" винаги не работи в режим "Изкл."

П: Подозрения за пукнатина в предното стъкло.
М: Подозренията са основателни.

П: Двигател номер 3 липсва.
М: След кратко претърсване, двигателят е открит на дясното крило.

П: Самолетът чудно реагира на управлението.
М: На самолета е направено предложение да не се чуди, да лети както трябва и сериозно да се отнася към управлението.

П: Радарът нещо боботи.
М: Радарът е препрограмиран да говори разбираемо.

П: Мишка в кабината на пилота.
М: Кабината на пилота е оборудвана с котка.

Умрях преди почти 9 години (истории, anekdot.ru)

Умрях преди почти 9 години. Но не ви пиша за да ви разказвам как живея тук. Пиша ви, за ви разкажа историята си. Историята на моята голяма любов. И още искам да кажа, че любовта не умира. Даже и на оня свят. Даже ако се опитват да я убият, даже и да ви се иска. Любовта не умира. Никога.

Ние се запознахме на 31 декември. Аз се готвех да посрещна новата година с третата си жена и старите си приятели. Животът ми до появата й беше толкова сив и ненужен, че често се питах "За какво живея?" За работата ли? Да, харесваше ми това, с което се занимавах. Семейството? Много исках да имам деца, но нямах. Сега разбирам, че смисълът на живота ми е бил в очакването на тази среща.
Аз не искам да я описвам. По-точно, просто няма да мога да я опиша така, че действително да разберете каква е тя. Защото всяка буква, всеки ред от писмото ми е пропира с любов към нея и за всяка мигла, паднала от печалните й очи, за всяка нейна сълза съм готов да дам всичко.

И така, беше 31 декември. Веднага разбрах, че съм загубен. Ако беше дошла сама, нямаше да се притесня от третата си жена и щях да отида при нея на първата минута от срещата ни. Но тя не беше сама. С нея беше най-добрият ми приятел. Познаваха се от няколко седмици, но от устата му бях чувал за нея много интересни неща.
И ето, сега я видях. Когато започна зарята и когато бяха вдигнати тостовете, аз се приближих към прозореца. От дъха ми стъклото се запоти и аз написах "ОБИЧАМ". Отдалечих се и надписът изчезна докато го гледам. След това бяхме отново на масата, тостoве... Към прозореца се върнах след около час. Дъхнах на стъклото и видях надпис "ТВОЯ". Краката ми се подкосиха, за няколко секунди останах без дъх...
Любовта идва само един път. И това човек го разбира веднага. Всичко, в живота ми до този ден - е било само сън, бълнуване, мираж. Има много думи за това явление. Но животът ми започна именно в тази новогодишна вечер, защото разбрах, видях в очите й, че този ден - също е първият ден в живота й. На втори януари се преместихме в хотела и планирахме да си купим малко местенце. Стана ни навик да си пишем бележки по стъклата. Яз й пишех "Ти си моят сън". Тя отговаряше "само не се събуждай!" Най-съкровените си желания оставяхме на прозорците в хотела, в колата, в дома на приятелите ни. Бяхме заедно точно два месеца. След това аз си заминах.

Сега идвам при нея само когато спи. Сядам до нея на кревата, вдишвам миризмата й. Не мога да плача. Не умея. Но чувствам болка. Не физическа, а душевна. Всички тези осем години тя посреща Нова година сама. Сяда до прозореца, налива в чашата си шампанско и плаче. Зная още, че тя продължава да ми пише бележки по прозорците. Всеки ден. Но аз не мога да ги прочета, защото от дъхът ми стъклото не се изпотява.

Миналата нова година беше необикновена. Не искам да ви разказвам тайните от живота в отвъдното, но аз заслужих едно желание. Мечтаех си да прочета последната й бележка на стъклото. И когато тя заспа, аз дълго седях до леглото й, галих я по косите, целувах ръцете й... А след това се приближих към прозореца. Знаех, че ще се получи. Знаех, че ще успея да видя посланието - и го видях. Беше ми оставила една дума - "ОСВОБОДИ".

Тази нова година ще бъде последната, която тя прекарва в самота. Получих разрешение за последното си желание, в замяна на това, че повече никога няма да мога да дойда при нея и никога няма да я видя. В тази новогодишна вечер, когато часовникът удари полунощ, когато наоколо всички се веселят и се поздравяват, когато цялата вселена замре в очакване на първото вдишване, първата секунда от новата година, тя ще си налее щампанско, ще се приближи до прозореца и ще види надписът "ОСВОБОЖДАВАМ ТЕ".

Славик (http://cerf.livejournal.com)

В детството си Славик искал да стане вълшебник, а станал обикновен мениджър. Упорито вярвал в чудеса - например, че можеш да спечелиш милион, ако отговориш на тринайсет идиотски въпроса, или че бръснатите подмишнице ще го превърнат в истински мачо, или че ще му повишат заплатата. Славик бил дете. Той не живеел - той си играел.

Славик бил способен на такива постъпки, от които дъхът да ти спре.
На корпоративния купон домъкнал яка клетка с двадесет бели гълъба, и когато всички се наяли и напили, излязал на сцената, от все сърце пожелал по микрофона на колегите си щастие и пуснал гълъбите на свобода. Това бил жест, див и красив. Библейските птици за пет минути осрали патосната обстановка на ресторанта, всички сътрудници на компанията, сервитьорите, администраторите, охраната и останалите люде, които се стекли на нечовешките ни вопли. Като свой, гълъбите пощадили Славик.

Друг път Славик намерил отнякъде неимоверно количество хотелски аксесоари и вечерта, когато всички си тръгнали, започнал да украсява офиса. Всеки стол и всяко бюро облепил с лента с надпис "Desinfected", на вратите на тоалетните поставил картички с надпис "Don’t disturb". Над контактите залепил "Да не се включват нагреватели". На масите на сътрудниците разположил комплекти за баня - две сапунчета, шишенца с шампоан и гел за душ, боне за косата. На бюрото на директора сложил брошурата за гости, в която с червено било подчертано "Строго се забранява да се приемат гости в стаята след 23:00". Общо взето мила и глупава шега.

А по-късно Славик се влюбил. Танчето, с шините по зъбите, с тъмен мъх по ръцете, собственичакта на най-тънкото гласче във фирмата, Танчето, която беше най-мощния мениджър по продажбите в копанията ни, стана негова богиня. Славик беше и жалък и велик в любовта си.

От осем и половина сутринта чакаше на спирката, за да пътува в тролея с нея до работата. Уговори се със сервитьорките в кафенето ни и Танчето винаги получаваше по обяд най-хубавата маса до прозореца. Дълго време на Танчето не й се удаваше да се справи с един особено упорит клиент.
Славик издирил адреса на клиента и се отправил у дома му. Появил се на прага с две бутилки водка в торбата и плаха усмивка, зад която се криела твърда решителност. На сутринта клиентът пристигнал при Таня с кръгове под очите и с подписан договор. На прощаване й целунал ръка.

Един път по обяд, Таня споделила с прятелките си, че много й се иска да има кола. Славик взел пари на заем от когото можел. След това взел на заем и от когото не бивало. След седмица Славик помолил Танчето да му помогне по една работа и я домъкнал при нотариус. Там потресената Таня получила документите за почти нов форд, всички необходими бумаги и ключовете. На улицата се съвзела и решила бързо да поиска обяснение, но Славик само и показал с пръст сребристия автомобил, плахо я мляснал по бузката и изчезнал. Да се каже, че Таня била шокирана, означава да се излъже.

Офисът бил потресен. Девойките се въртели в кръгчета около Славик, мъжете тъпо пафкали и плюели до кошчетата. Таня цял ден събирала кураж за да се добере до Славик за да се обясни. Пречело това, че общо взето нямало в какво да се обяснява. Формално Славик бил длъжен да се обяснява. Но той се държал така, сякаш нищо не се е случило, и дори не доближавал Таня. Както вече се спомена, Славик бил дете.

Вечерта на Славик позвънили хората, от които той взел пари на заем.
Това били точно тези, от които не трябвало да се заемат пари. Меко му обяснили, че дълговете трябва да се връщат. Славик простодушно вдигнал рамене и предложил да почакат по-добри времена. Хората причакали Славик до входа. След кратка беседа, Славик разбрал, че ситуацията е крайно неприятна.

Едвам добрал се до апартамента си, Славик започнал да мисли, откъде да намери пари. От достъпните му варианти, най-надежният бил да намери съкровище. Други варианти просто нямало.
Размислите му прекъснал телефонът. Била Танчето. Предложила му да седнат накъде да пийнат кафе. Да се каже, че Славик бил радостен - значи да се излъже.

Естествено, Таня била просто заинтригувана.
Естествено, тя ни най-малко не била влюбена в Славик. Била само поласкана и удивена.
Естествено, тя не смятала Славик за мъж (той и не бил мъж).
И естествено, същата нощ тя лишила Славик от девствеността му. И естествено се влюбила до уши в това дете.

На следващия ден Славик се оказал в болницата с порезни рани. Танчето дотичала в болницата, поговорила с докторите, после с полицаите, после позвънила на същия този клиент, който Славик и извоювал. Клиентът пристигнал, мрачно изслушал давещата се от сълзи Таня и направил малко чудо. Той просто позвънил на някого и казал, да оставят Славик на мира. И точка по въпроса.

А на сватбата Славик подарил на Танчето целия свят.

Първи ден в детската градина (истории, Anekdot.ru)

Една позната води детето си на детска градина. За първи път - и за нея, и за детето. Вървят си, по пътя се дават различни наставления да прави каквото кажат възрастните, с никого да не се кара, да слуша и т.н. Пристигат, тя бързо отива да полюбезничи с учителката и се връща при детето да го предаде в ръцете на лелката (или сестрата?). След това се отдръпва и наблюдава, бършейки сълзи. Лелката хваща детенцето за ръчичка и го води към редовете с шкафчетата за дрехи: - Избери си шкафчето, което най- ти харесва - казва лелката. На лицето на детето се изписват криза и леко объркване, след което хвърля тъжен поглед на мамчето и протяга ръка към шкафчето: - С крушата... След което влиза в шкафчето, плахо притваря вратичката зад себе си и казва: - Сбогом, мамо... Лелката е в шок, майката - в ужас, а завесата бавно пада..

Осми март (истории, anekdot.ru)

Ранно утро... 8 март. Будилникът зазвъня, и без дори да успее да започне песничката си, млъкна от натискът на пръста ми. Облякох се почти на тъмно, тихо затоворих вратата и тръгнах към пазара. Тъкмо започваше да се разсъмва.
Времето не беше съвсем пролетно. Леденият вятър напираше да влезе под якето. Вдигнах яката си и се сгуших колкото може повече, приближавайки се към пазара. Още преди седмица реших - никакви рози, само пролетни цветя... празникът е пролетен.

Наближих пазара. Пред входа имаше огромна кошница с много красиви пролетни цветя. Това бяха мимози. Погледнах отблизо, да, наистина много красиви цветя.
- А кой е продавачът - попитах аз, криейки ръце в джобовете си. Едва сега почувствах колко студен е вятърът.
- Изчакай, момче, тя мръдна за малко, сега ще се върне - каза лелката, която търгуваше на съседната сергия с консервирани краставички.

Застанах настрана, запалих цигара и даже започнах да се усмихвам, когато си представях как ще се зарадват моите жени - дъщеря ми и жена ми.
Срещу мен стоеше старец.
Сега не мога да кажа, какво точно, но в обликът му нещо ме привлече. Старомоден шлифер, модел 1965-та, без място, което да не е зашито. Но този кърпен и презакърпван шлифер беше чист. Панталоните, също толкова стари, но изгладени до безумие. Обувките, бяха излъскани до огледален блясък, но това не можеше да скрие възрастта им. Едната обувка беше превързана с кабел. Разбрах, че подметката просто се е отпрала. Под шлифера се виждаше стара, овехтяла риза, но и тя беше чиста и изгладена. Лицето, лицето му беше обикновено лице на стар човек, само в погледа имаше нещо непреклонно и гордо, въпреки всичко.
Днес беше празник, и аз разбрах, че дядото не би могъл да не се избръсне в такъв ден. На лицето му имаше десетина порязвания, някои от тях бяха залепени с късчета вестник.

Дядото трепереше от студ, ръцете му бяха сини... трепереше много силно, но стоеше на вятъра и чакаше.
Някаква буца се надигна в гърлото ми.
Започнах да замръзвам, а продавачката я нямаше.
Продължавах да разглеждам дядото. По много дреболии разбрах, че дядото не е алкохолик, просто е стар, измъчен от бедността и старостта човек. И почувствах, че дядото се срамува от сегашното си положение под прага на бедността.

Към кошницата се приближи продавачката.
Дядото с плаха стъпка тръгна към нея.
Аз също се доближих.
Дядото застана до продавачката, аз бях малко зад него.
- Стопанке... миличка, колко струва едно стръкче мимоза - с треперещи от студа устни попита дядото.
- Я да се разкараш, алкохолик такъв, намислил да проси, махай се, че... - изръмжа продавачката на дядото.
- Стопанке, не съм алкохолик, изобщо не пия, искам само едно стръкче... колко струва? - тихо попита дядото.
Аз стоях зад него и малко отстрани. Видях, как в очите му се събират сълзи...
- С пияндета не се занимавам, айде, разкарай се от тук - избуча продавачката.
- Стопанке, само кажи колко струва, не ми викай - пак така тихо каза дядото.
- Хубаво, за теб, пиянде, 5 рубли стръкчето - с някаква гримаса каза продавачката. На лицето й се изписа ехидна усмивка.
Дядото извади треперещата си ръка от джоба, в дланта му имаше три банкноти по една рубла.
- Стопанке, имам само три рубли, можеш ли да ми намериш стръкче за три рубли - някак много тихо помоли дядото.
Виждах очите му. До този момент никога не бях виждал толкова мъка и болка в очите на мъж.
Дядото се тресеше от студ като лист хартия на вятъра.
- Да ти намеря за три, пиянде, ха ха ха, ей с'я ще ти намеря - вече с цяло гърло боботеше продавачката.
Тя се наведе над кошницата и дълго се рови в нея...
- На, дръж, пияндур, бягай си при пияндурката, подарявай, ха ха ха ха! - диво се разхили тази тъпачка.
В посинялата от студ ръка на дядото видях стръкче мимоза. Беше счупена през средата.

Дядото се опитваше с другата ръка да придаде на това стръкче по-нормален вид, но то, не го слушаше и се кършеше по средата, а цветовете гледаха към земята... На ръката на дядото падна сълза... Дядото стоеше и държеше в ръката си счупеното цвете и плачеше.
- Слушай, ей, свиньо такава, какво правиш? - започнах аз, опитвайки се да съхраня остатъка от спокойствието си и да не й ударя един юмрук в главата.
Явно в очите ми е имало нещо особено, защото продавачката някак пребледня и даже се смали. Тя само ме зяпаше така, както мишка гледа смок и мълчеше.
- Дядо, я почакай - казах аз и хванах дядото за ръката.
- Ти, кокошко тъпа, колко струва цялата кошница, отговаряй бързо и разбрано, за да не напрягам слух - тихо, но отчетливо изсъсках аз.
- А... ами... аз... не знам - промърмори продавачката.
- За последен път те питам, колко струва кошницата?!
- Ами сигурно 50 десетачки - каза продавачката.
През цялото това време, дядото неразбиращо гледаше ту мен, ту продавачката.
Аз хвърлих в краката на продавачката банкнотите, извадих цветята и ги протегнах на дядото.
- Ето, бащице, вземи, върви да поздравиш жена си - казах аз.
Сълзите, една след друга потекога по сбръчканите бузи на дядото. Той въртеше глава и плачеше, просто тихо плачеше...

В собствените ми очи се насъбраха сълзи.
Дядото въртеше глава в знак на отказ, а с другата ръка прикриваше счупеното стръкче.
- Добре, деденце, тръгваме заедно - казах аз и хванах дядото под ръка.
Аз носех цветята, а дядото - счупеното си клонче. Вървяхме мълчаливо.
По пътя дръпнах дядото в един магазин. Купих торта и бутилка червено вино. В този момент си спомних, че не купих цветя за себе си.
- Бащице, слушай ме внимателно. Аз имам пари, за мен тези 50 десетачки нямат никакво значение, а ти с това счупено цвете не можеш да отидеш при жената, днес е осми март, взимай цветята, виното и тортата и върви при нея, поздрави я.
На дядото му потекоха сълзи... течаха по бузите му и падаха на шлифера,устните му се разтрепериха.
Повече не можех да гледам това, собствените ми очи бяха пълни със сълзи.
Буквално насила напъхах в ръцете на дядото цветята, тортата и виното, обърнах се и изтривайки очи тръгнах към изхода.
- Ние... ние... сме заедно 45 години... тя се разболя... не можех днес да я оставя без подарък... - каза тихо дядото - Благодаря ти...
Аз тичах, без да разбирам накъде бягам. Сълзите сами капеха от очите ми...

Японец и милиционер в България

Японецът:
- Комбануа, сумимасен, омавару-сан, доко-де уаташи-уа коно юкитоши-ни Кока-Кола - но кан-о коубаймас-ка?
Милиционерът:
- Извинете, не ви разбрах точно. Питате къде в това самотно, заснежено градче може да се купи бутилка... какво?

С какво се храним 2

Един от читателитен на английското научно-популярно списание "Ню Сайънтист" изпратил в редакцията опаковката от купения от него сандвич с пилешко и филе.

На опаковката, в съответствие със стандартните правила са изброени съставките на този двоен сандвич:

"Бял хляб: брашно, вода, мая, растително масло, сол, емулгатори (моно - и диглериди на мастни киселини, естери на моно- и диацетилова киселина с моно- и диглицериди на мастни киселини, натриев стеаролактат), соево брашно, калциев пропионат, аскорбинова киселина;
Варено пилешко: месо от кокошка, вода, модифицирана скорбяла, сол, млечни белтъчини, натриев полифосфат, лактоза;
Филе: свинско, вода, сол, декстроза, натриев полифосфат, натриев аскорбат, натриев нитрат;
Майонеза: растително масло, вода, оцет, яйчен жълтък, модифицирана скорбяла, глюкозен сироп, сол, горчица, стабилизатори (гуарова смола, ксантанова смола), калиев сорбат, лимонена киселина, оцветител (бета-каротин);
Сос от горчица: горчица, вода, сметана, хидрогенизирано растително масло, казеин, стабилизатор (натриев алгинат), сол, емулгатор Е471, суха млечна суроватка, калиев сорбат, лимонена киселина, вкусови добавки, бета-каротин;
салата, домат, краставица.

Читателят се интересувал ставало ли това за ядене.

С какво се храним 1

Бъдещето, 2025 г.
Състав на екскрементите на средният европеец:

вода;
пълнител, органичен;
оцветител, кафяв;
сгъстител (Е415)
консервант (Е202)
аромати идентични с оригиналните;

Новини от Челябинск (anekdot.ru)

Челябинските бензинджии са толкова сурови, че вкарват пистолета в резервоара без да отварят вратичката

Челябинските деца са толкова сурови, че ядат бонбоните заедно с обвивката.

Челябинските скинари са толкова сурови, че не си бръснат главите, а си свалят скалпа.

Челябинските учители са толкова сурови, че дават за домашно тригонометрични уравнения още в първи клас.

Челябинските военни са толкова сурови, че извращенията от страна на старите войници са регламентирани в устава.

Челябинските гъзари са толкова сурови, че ходят с ватенки и пият пърцуца.

Челябинските правозащитници са толкова сурови, че техен кумир е Сталин, а самите те са привърженици на канибализма.

Челябинската интелигенция е толкова сурова, че наставлява с бухалки всички, които не са записани в библиотеката.

Челябинските супермаркети са толкова сурови, че през зимата в тях няма отопление.

Челябинският Кашчей Безсмъртни е толкова суров, че пази иглата на живота си в собстените си яйца.

Челябинските пожарникари са толкова сурови, че гасят пожарите с бензин.

Челябинският конкурс за елитни вина е толкова суров, че победителят е портвайн "777".

Челябинските наркомани са толкова сурови, че си натъпкват тревата направо в носа, палят я и пушат.

Челябинските чистачки на обществени тоалетни са толкова сурови, че не мият подовете, а направо ги заливат с бетон.

Челябинските мухи са толкова сурови, че не позволяват на хората да пускат водата в тоалетните след себе си.

Челябинските птици са толкова сурови, че през зимата не отлитат на юг, а на север.

Челябинските шофьори на маршрутки са толкова сурови, че оставят пътниците на спирките без да спират.

Челябинските скиори са толкова сурови, че си слагат ските с огънатата част назад.

Челябинските болни са толкова сурови, че при разтройство пият слабително.

Челябинските гейове са толкова сурови, че не ползват козметика и спят с жени.

Буш И Библията

Историята е преведена от сайта politiquesusa.blogspot.com

   Президентът на САЩ, Джордж Буш, както е известно, черпи вдъхновението си от Библията. "Исус е моят любим философ", бе заявил веднъж Буш. Например, американският президент е против бракът между хомосексуалисти, тъй като самата Библия не приема такъв брак.
   Неотдавна, една известна радиоводеща се изказа в подкрепа на Буш, отбелязвайки, че хомосексуализмът е извращение: "Така е казано в Библията, в третата книга на Мойсей, Левит, глава 18".
   След няколко дни в това радио се получи открито писмо на един от радиослушателите:
   "Благодарим ви за загрижеността ви да обучавате хората на Божия закон. Аз научих много неща, слушайки вашето радио и винаги споделям получените знания с хората около мен. Но имам няколко въпроса по повод някои библейски закона и ми е нужна помощта ви, за да ги изтълкувам правилно.
   Например, искам да продам дъщеря си в робство, както е указано в Изход, глава 21, стих 7. Според вас каква цена мога да й поискам?
   В същата книга, Левит, глава 25, стих 44 е казано, че ако искам да имам роби, то трябва да ги купя от съседни страни. Един приятел твърди, че това се отнася само за мексиканците, но не и за канадците. Не бихте ли могли да ми разясните този стих? Защо не може да имам канадски роби?
   Знам също, че не трябва да се докосвам до жена, ако е в мензис, както е казано в книгата Левит, глава 18, стих 19. Как да разбера дали има менструация? Пробвах няколко пъти да попитам директно мои познати, но незнайно защо те все се обиждаха.
   Имам съсед, който продължава да работи в събота. В Изход, глава 35, стих 2 ясно се споменава, че този човек трябва да бъде предаден на смъртта. Трябва ли собственоръчно да го убия? Не бихте ли могли да ме избавите от това трудно задължение?
   А също така, Левит, глава 21, стих 18 казва, че не трябва да се приближава до светилище този, който има проблеми със зрението. Аз слагам очила за четене. Зрението ми задължително ли трябва да е стопроцентово? Не може ли това изискване донякъде да се пренебрегне?
   Последен въпрос. Чичо ми изобщо не уважава това, което е казано в Левит, глава 19, стих 19 и е засадил в двора си два различни вида семена. Също така и жена му се облича с дрехи от различни нишки, и по-точно найлон и памук. Също така се случва чичо ми да злослови. Кажете, моля, длъжни ли сме да изпълним сами цялата тази трудоемка процедура, а именно да съберем всички жители на градчето ни и да пребием с камъни чичо и леля, както е казано в Левит, глава 24, стих 14? Дали не може просто да ги изгорим живи в тих семеен кръг (Левит, глава 20, стих 14)?

   Чакам с нетърпение отговора ви. Още веднъж ви благодаря, че ни напомнихте че словото Божие е вечно и неизменно. Само така и не иначе".

История (превод)

    Една позната била от паството на една църквата - на петдесетниците или на някакви други - не е важно.
    Важното е, че вярващите в тази църква можели да се женят само помежду си. Както обикновено, момичетата там били много повече от момчетата, така че момчетата винаги имат избор. Но има и дилема - ако се ожени човек, по законите на тази църква е за цял живот - няма разводи. Затова трябва да се внимава с избора на булка.
    А как става това, при положение, че всички девойки се стараят да се покажат в най-добрата си светлина, защото всички те искат да се женят, а мъжете са малко.
    Един младеж от тази църква решил да се жени. Подходящите жени били цели три. Всичките били прекрасни, той ги харесвал и трите и изобщо не можел да избере. Затова отишъл при пастора за съвет. Пасторът бил мъдър, знаел че външният вид не е от най-голямо значение и го попитал какво очаква от семейния живот. Младежът отговорил, че жена му трябва да е послушна, грижовна и внимателна. Тогава пасторът го посъветвал да поиска от всяка от трите по ПОЛОВИН чашка чай. Младежът така и направил. Всички изпълнили молбата му, но първата и втората му донесли по цяла чаша чай, а третата - ПОЛОВИН чаша, както той бил помолил. Тоест, оказала се най-внимателна.
    За нея се и оженил.
    Живели добре, щастливо. И дошла първата годишнина от сватбата. Младежът й разказал какво го посъветвал пасторът, и че тя се оказала най-внимателната, с което заслужила пред другите.
    А тя какво му отговорила?
    В чайникът имало само толкова вода, а я мързяло да долее още и да я чака да кипне.
Пък разправят "съдба"...

Поличби (превод)

• Ако се разсипе сол - на кавга.
• Ако се разсипе захар - на помирение.
• Ако се разсипе кокаин - на феерични усещания и фантастични видения.
• Ако падне вилица - някой ще дойде на гости.
• Ако падне лъжица - някой е с две леви ръце.
• Ако падне членът - край, никой за никъде не бърза.
• Ако падне сапунът - очаквайте неочакваности.
• Ако лястовиците летят ниско - ще вали.
• Ако кравите летят ниско - разсипал се е кокаин.
• Ако се счупи огледало - на беда е.
• Ако се скъса ластика на гащите - на голям срам е. Е, може и да е на малък.
• Ако се скъса презерватив - по добре да се беше счупило огледалото.
• Ако ви сърби носът - на бой е. Ако ви сърбят слабините - на доктор е.
• Ако ви сърби задникът - на приключение е.

Състезание (превод от anedot.ru)

- Хайде да се надбягваме до пързалката. - предложи й той, предвкусвайки победата.
- Мне. - отказа се тя. - Госпожата каза да не тичаме. Ще ни накаже.
- Шубе ли те е? Предаваш ли се? - заяде я той и се засмя обидно.
- Да бе! - отвърна тя и се втурна към пързалката.
След това седяха в стаята, наказани, под надзора на лелката, гледаха през прозореца как се разхождат другите навън, и се мусеха един на друг и на възпитателката.
- Аз ти казах - ще ни накажат. - сумтеше тя.
- Аз щях да те изпреваря - мусеше се той. - Ти побягна нечестно, аз не бях готов...
***
- Айде на бас, че чета по-бързо от теб? - й предложи той.
- Ха Ха ха. - прие тя облога. - Като проверяват техниката на четене, ще видим. Ако аз съм по-бърза, ще ми носиш чантата до вкъщи и до училище цяла седмица.
- А ако съм аз - даваш ми всичките си ябълки цяла седмица! - съгласи се той.
След това пъхтеше по пътя с двете чанти и мърмореше:
- Е, и какво! Затова пък ти не запомняш това, което четеш, а и пишеш по-бавно. А на бас?!
***
- Хайде да поиграем - предложи той. - Все едно аз съм рицар, а ти все едно си дамата на сърцето ми.
- Глупак. - кой знае защо се обиди тя.
- Страх ли те е? - засмя се той. - Страх те е да се смущаваш при вида ми? И да
не ми викаш глупак, пак те е страх, а?
- Изобщо - върза се тя. - Тогава - ето какво. И ти няма да ми викаш глупачка и ще ме защитаваш.
- Естествено - кимна той. - А ти ще ми решаваш алгебрата. Това не е рицарска работа.
- А ти ще ми пишеш съчиненията - захилила се тя. - Да се лъже и съчинява - това си е точно рицарска работа.
А след това той се оправдава по телефона:
- Не трябваше да се държиш като глупачка. Тогава никой нямаше да ти вика глупачка. А пък и аз веднага се извиних...
***
- Ще можеш ли да изиграеш влюбено в мене момче? - попита тя.
- Трудно - ехидно отвърнал той. - Твърде добре те познавам. Защо, какво е станало?
- Поканиха ме на парти. А не ми се ходи сама. Ще ми налитат всякакви.
- Ами... не знам - заувърта го той.
- Шубе ли те е? - закачи го тя.
- Изобщо! - прие той предложението. - Дължиш ми кутия цигари, впрочем.
- За какво? - не разбра тя.
- Напоследък ескортът е скъп - вдигна рамене той.
А по пътя към вкъщи ръмжеше:
- Изиграй влюбен, изиграй влюбен. Пък тя ми бие шамари без нищо. Между впрочем влюбените обикновено се целуват...
***
Това какво е? - попита тя.
- Пръстен. Не е ли очевидно? - измънка той.
- На нибелунгите? На Фродо? Някаква нова игра ли започва?
- Аха. Айде да поиграем на мъж и жена.
- Трябва да се помисли - кимна тя.
- Шубе ли те е? - подкачи я той.
- Хич даже. - каза тя. - Ама да не се заиграваме?
- Ще се разведем, ако има нещо. Голяма работа - каза той.
А след това се оправдаваше:
- Откъде да знам как се правят предложения? За първи път правя предложение. Искаш ли да пробвам още един път? Не ме е шубе.
***
- Да поиграем на родители? - предложи тя.
- Хайде. На моите или на твоите? - съгласи се той.
- Глупчо. На родители на собственото си дете. Шубе ли те е?
- А, така ли? - замисли се той. - Не ме е шубе, разбира се, но май е трудно...
- Предаваш ли се? - огорчи се тя.
- Не, не. Кога съм ти се предавал? Ще играя, разбира се. - реши се той.
***
- Усложняваме играта. Сега ти ще играеш баба.
- Верно? - не повярва тя.
- 3 и 900 - кимна той. - Момче. Шубе ли те е да играеш баба?
- А ти какъв ще го играеш в такъв случай?
- Mъжът на бабата. - засмя се той. - Глупаво е да играя баба.
- Дя-до. Колкото и да се правиш на млад. - засмя се тя. - Или те е шубе?
- Ми къде ще се дявам...
***
Тя стоеше до леглото му и плачеше:
- Предаваш ли се? Предаваш се? Излизаш от играта? Шубе те е да играеш още?
- Аха. Май така става. - отговори той. - Добре си поиграхме, а?
- Ако се предаваш - губиш. Разбра ли? Губиш.
- Спорен въпрос - усмихна се той и умря.

Първоначалната британска парична система

• Два фартинга = половин пени
• Две половин пенита = едно пени
• Три пенита = три нацяло
• Две три нацяло = шестаче
• Две шестачета = един шилинг, или Боб
• Два Боба = флорин
• Един флорин и едно шестаче = половин крона
• Четири половин крони = банкнота от десет Боба
• Две банкноти от десет Боба = една лира (240 пенита)
• Една лира и един шилинг = гвинея

Британците дълго време се съпротивляваха на десетичната валута, защото според тях тя била твърде сложна.