Покорителите на планината (пътепис)

Горещината лъха от напечените прашни тротоари. Изпепеляващи слънчеви лъчи се отразяват от стъклата на сградите и автомобилите и заслепяват очите. Въздухът, иначе неподвижен, трепти над нагрятия асфалт и изгаря дробовете със своя зной. Усещането от непоносимата жега е като болезнено нагорещено желе зад клепачите, като нокти безмилостно дращещи по откритата кожа, като лепкава мрежа, която забавя движенията, като жарава през която се опитваш да дишаш. Сянките на улиците са илюзорни оазиси - слънцето те намира и там, отразено от белите плочки и стени. Намираме утеха в малката капсула на колата, където на слънце температурата може да се вдигне до над 60 градуса. За щастие при движение горещият въздух илиза бързо от купето и климатикът се опитва да се пребори с четиридесетградусовата жега. Постепенно дишането се нормализира заради струята охладен въздух, насочена право в лицето. Воланът и таблото, излъчват акумилираната топлина, слънцето пече през стъклата, но хладният въздух, който дишаме ни дава нови сили. Малко след разклона за Симеоново, потокът коли намалява скоростта си и започва да се превръща в обикновено делнично задръстване. До разклона за лифта има не повече от километър, другото няма значение. Ето го и него. "Еха! Сега сме сами на пътя!", казва въодушевено Мария. Празно и широко прашното шосе започва с плажен чадър, под който оскъдно облечена труженичка от малцинството е седнала и чака мъжът, на когото да продаде единственото, което може да й бъде отнето само от възрастта. Вдигам 80-100 км/ч - когато по цял ден караш колата с 10-20 км/ч и най-малкото открито място е като полянка за малчуган, който иска да потича на воля. Бариерата на паркинга. Майор Стоилков събира таксата. Сигурно отдавна не е майор, майор беше през 1989, когато приключих с казармата, АУЦ-а и прочие. Пет лева. Повече от половината паркинг, нагрят като доменна пещ, е празен. Паркираме. Сенникът. Маратонките, шапките, раницата. Хайде към лифта. "Тате, забравих си слънчевите очила!". Супер, съвсем на време, браво на детето. Можеше да се сети чак горе. Няма опашка - отдавна не съм виждал лифта за Алеко толкова празен, а часът е около 11:25. Билети, вече и за Мария. Минаваме през въртящите се прегради. По стълбите към кабинките е по-хладно и доста по-тъмно. Ето и нашата кабинка. Мария влиза. Аз и махам отвън и й казвам "Чао!". Получавам си порцията от нейни изражения, объркване и смях. Качвам се при нея. След малко оранжевата кабинка, прототип на малък парник, се залюлява весело на 5-6 метра над земята и поемаме нагоре, към надеждата за хлад и приключения. Време е да се омажем с маслата против изгаряне. Голи до кръста, Мария е намацана навсякъде, тате - и той. Пускаме си музика и след 15 минути сме горе. С раница, шапки и очила, със сигурността на бутилка вода и четири сандвича ще превземем тази част от света. Отново. Събореният хотел е тъжна гледка. Няма ужасно много хора - сигурно са на море. Тръгваме по нашия маршрут, но виждаме и хора, които вървят нагоре, към върха по една доста гола криволичеща пътека. Дали да тръгнем натам? Айде, друг път. А ще има ли сладолед? Много ясно, ритуал ни е навръщане в кабинката да се разхлаждаме, но детето трябва да попита, за да е сигурно. Супер. Не желаем царевица, благодаря. Напред. Опа, детето вече пита кога ще ядем, не е закусвала. Сега е 11:45. Казвам й, че ще походим два часа, ще си направим пикник, и ще се върнем. Аууу, няма да стане така. Устоявам на атаките още два пъти. Събличам се гол до кръста, много е горещо, но въздухът е свеж, от време на време подухва. В по-гъстите сенки, през които минаваме е по-прохладно, въздухът е пропит със свежия аромат на борова гора. Минали сме през един кален участък, омазали сме се до коленете и стигаме до кривото дърво, екзотично оплело дънер и извило клони на изток. Отиваме под неговата сянка, но там почти не можем да постелим, защото е много неравно. Детето вече се е покатерило на дървото и предвкусва угощението. Сандвич за мен, сандвич за нея, по половин домат, вода. Вкусно. Малко снимки, малко почивка. И тя е гола до кръста, жега е. Друг път, като сме идвали на Алеко, детето е припкало поне три пъти по-дълго, преди да започнем да се връщаме, и чак накрая е започвала да примира от глад. Да вървим. Дали да не се върнем и да пробваме онази пътека нагоре, към морените? Хайде да повървим още към "Физкултурник", а ако пак има кал - се връщаме. Има няколко места по-нататък, където пътеката минава през морени, някои от които се клатят и Мария иска там. Добре, но след 50-100 метра - пак кал. Решено - връщаме се. Пак акробатика около калта, спираме и на още едно място, детето иска да се попече. Постилам чаршафа и палачинката ляга по корем. "Тате, като минат пет минути ми кажи, да се обърна по гръб.". Полягам до нея. При романския лифт, където обикновено на връщане от дългия поход и двамата ядем кюфтета, картофи и салата, отивам да си взема нещо. Тя - не, нали преди малко е яла, смята да огладнее след седмица. Взимам си салата, питка и кюфте и се качваме на един камък, над масите, да си похапна. Точно до нас минават седалките на открития лифт, а аз гледам как Мария ги хипнотизира. "Някой път, като порастна, няма да ме е страх, и ще се качим, нали?". До нас има знак, на който пише, че деца под 1.25 метра трябва да са с придружител. Мария няма и 1.20 м. След малко на седалка за нагоре се качва двойка, майката държи дете на 4-5 години в скута си. Почти чувам как щракат зъбните колелца в главата на Мария. Полека. Нека тя поиска. Приключвам с обяда и се качваме на платформата на лифта, за да видим как се качват и слизат другите пътници. Не само тя си умира от страх, кръвта се отдръпва от пръстите на ръцете ми, когато въображението ми започне да рисува поредния си шедьовър. Не се страхувам за себе си. Няма значение, след 5-10 минути наблюдение взимам билетите, казвам на касиерката, която използва калкулатор за да сметне 5 плюс 3, да успокои детето, че няма нищо страшно, ама тя блее или не ме чува. Чичкото, един от двамата, които помагат на хората да се качват и слизат от седалковия лифт, с широка усмивка успокоява Мария. Подреждаме се и се подготвяме. Държа раницата, чичкото вдига едно сащисано дете и го слага на седалката, аз скачам до нея и се опитвам да се увия около нея за да не падне. След малко се развивам, за да спуснем опората за крака, която е и дръжка за ръцете. Детето е добре, държи се здраво и се радва въодушевено - имаме ПРИКЛЮЧЕНИЕ! Добре, че си облякохме фланелките, тук е голо и подухва. Седалката се полюлява, наклонени сме и малко настрани - по-тежък съм. Прекрасно. Под нас са морени, пред нас е билото на Витоша. Над него става доста студено. Вече се вижда и края на лифта. Още няколко успокоения, че чичковците ще й помогнат да слезе, да не се притеснява, вдигаме опората и се подготвяме. Скок, всичко е наред, живи сме. Детето е омагьосано от коктейл с адреналин и радостна възбуда, че е преодоляла нещо ново и досега - страшно. Както когато се научи да кара колело. Пред нас широк път води нагоре по голата планина към бялото кълбо на метеорологичната станция, а вдясно от нея е Черни връх, чакащ да бъде завладян от деветгодишната покорителка на планини и световен шампион по открит лифт, лека категория и от нейния шерп, по съвместителство - баща. Пътят към славата е трънлив, а към планинския връх - каменист, но за хора, преминали през толкова изпитания е направо детска закуска. Казвам й, че ще стигнем само до станцията с бялото кълбо и няма да ходим до върха, че много ще се умори. Така се плаши куче с кокал. От широкия каменист път, водещ към станцията се отклонява пътека към върха. Тук е много по-приятно да се ходи, земята е мека и гладка. По средата на пътя има рекичка от морени, и Мария се проявява като планинска козичка. Още малко. Разминаваме се с група, от която чувам откъслечно "...тази книжка е голям стимул, да обиколиш страната...". Явно става въпрос за "100 национални туристически обекта", книжка, в която като отидеш на такъв национален туристически обект и ти слагат печат. А като събереш 100 печата - печелиш значка. Мария има такава книжка от екскурзията "Зелено училище". Подмятам й, че горе слагат печати, без да съм сигурен. Еха, каква самоунищожителна критика и ръмжене пожънах: "Леле, колко съм тъпа! Как можах да не си взема книжката! Направо съм като куха лейка!" Нищо, така имаме стимул да дойдем пак. На върха няма тържествена заря по случай посрещането ни. Има хора, които се пекат и почиват или се катерят по скалите или и двете. Има и разхлаждащ вятър и хубава гледка към подножието. София е мътно бяло петно в ниското, ужасно е, че когато сме там долу, дишаме тази сиво-бяла мъгла без да подозираме какво е чист въздух. Намираме си местенце до едни морени, където си постиламе, сядаме и си изяждаме и втория комплект сандвичи. Няма по-добра подправка от глада, причинен от ходене и вълнения. Печем се, слушаме музика. Вече е почти 15:30. След малко трябва да си тръгваме, за да не останем по без лифт. На тръгване влизаме в хижата, където гордо се мъдрят надписите "Черни връх, надморска височина 2295 метра" и "На върха тоалетна няма!". Вътре в чайната има опашка и е пълно с хора. Миризмата е доста повече от хората. Изобщо няма да чакаме, изнизваме се бързо. На връщане всичко е по-бързо. По-бързо стигаме до каменистия път, по-бързо слизаме до открития лифт, броейки номерираните стълбове (76), по-бързо слизаме с лифта до Алеко. Пак малко страх и възбуда, този път повече се наслаждаваме на пътуването, има и време за малко снимки. Скок. Хайде за сладолед! Търпение - първо се измиваме, купуваме си вода. Има от любимия й! Сладоледът е в кутията, кутията - в раницата, Мария и тате си чакат кабинката, в която да си го хапнат. И така, напред и надолу, към благата на цивилизацията - душовете и климатиците. В планинате беше прекрасно, но се уморихме да си почиваме и лепнем. Оставаме с ярки спомени от изживяното, които пречат на умората да обяви за себе си. Последна глътка чист, прохладен въздух с аромат на борова гора и смола, последен поглед към гледката наоколо. До следващия път.